Армията и войната на Стамболийски с „вътрешните врагове“ (октомври 1919 – март 1920 г.). Част 2

Част 1;

Какви са действията на управляващите в новата ситуация? Още на 26 де­кември 1919 г. министърът на железниците М. Турлаков нарежда стража от пионерните  войски да поеме  охраната на Централната телефонна и теле­графна станция, на железопътното депо и локомотивите в него. Със заповед на Щаба на армията, на военните власти в провинцията също се нарежда да осигурят охраната на местните станции, гари и депа.

Рано сутринта на 27 декември Ал. Стамболийски се среща с висшите военни началници, за да ги призове да останат верни на дълга си в борбата срещу вътрешните врагове и получава уверенията на началник-щаба ген. Ст. Нерезов, че може да разчита на армията и офицерството.

През деня Министерският съвет приема радикални мерки за справяне със стачката. Те включват спиране на частните телефонни и телеграфни разговори, както и прекратяване на изпращането на колети и пари по пощите. На работниците и служителите в железниците, пощите и телеграфите се дава срок до 18 ч. да подадат писмена декларация за лоялност и да се върнат на работа. След този срок, ако постъпилите са недостатъчно, се пристъпва към прием на доброволци и бивши служители. Предвижда се мобилизация на 41-ви и 42-ри набор, служили в горните ведомства, както и на работниците в жп работилниците, депата и арсенали­те. Тези, които отказват да постъпят на работа, се уволняват, лишават се от хлебна дажба и се отстраняват от държавните жилища.

В сила влиза „Ин­струкция… “-та от 23 март 1919 г. В решението на правителството изрично се подчертава: „При изпълнението на това постановление, всички власти ще се ръководят от специалните инструкции на Военното министерство“.

На 29 декември  1919 г. самото постановление е публикувано като царски указ No 5869. Опозицията определя този указ като антиконституционен, понеже е издаден, без да бъде одобрен от Народното събрание и защото утвърждава една тайна инструкция. Според опозицията щом указът е незаконен, неза­конни са и всички мерки, произтичащи от него. За управляващите всичко е законно, защото се действа в условията на военно положение.

С ново постановление на Министерския съвет от 30 декември 1919 г. се обявява мобили­зацията и милитаризацията на всички чиновници, служещи и работници от армейската железопътна работилница и на част от запасните железопътни и телеграфни офицери, които Инженерната инспекция ще посочи.

На 31 декем­ври 1919 г. Народното събрание гласува допълнение към Закона за експлоа­тацията на Българските държавни железници и пристанища. Неговият единствен член постановява всички уволнени и отстранени от служба служители, на които са дадени служебни помещения, да ги опразнят.

Узаконяването на антистачните мерки на правителството продължава с издаването на два царски указа на 6 януари 1920 г. С указ No 3 се одобрява искането на военния министър Стамболийски да се утвърди „Инструкция.. .“-та за мерките, които трябва да се вземат в случай на стачка по железопътното и телеграфното ведомство от март 1919 г., а указ No 4 одобрява постановлението на Минис­терския съвет от 30 декември 1919 г.

На 9 февруари 1920 г. е гласуван и За­кон за паричното доволствие на мобилизираните и привлечените на служба по железопътното и телеграфо-пощенското ведомство по случай обявената обща стачка.  Според закона мобилизираните чиновници,  служители и ра­ботници получават заплата като войници във военно време, а мобилизирани­те като запасни офицери –  само половината от полагащата им се заплата по чин. Мобилизираните чиновници, служители и работници, назначени отново на служба след подаване на съответните декларации и заявления, получават заплата според длъжността и класа си. Необявилите стачка, както и добро­волците, назначени на местата на стачниците, имат право и на дневни пари.

Предвидена е заплата и за всички офицери, военни чиновници и войници, привлечени в Инженерната инспекция, железопътното и телеграфо-пощенското ведомство. Паричните възнаграждения по този закон, за които няма предвидени кредити по бюджетите на Министерството на железниците, по­щите и телеграфите и Министерството на войната, се изплащат от кредита за военни нужди. Законът влиза в сила от 24 декември 1919 г.

В разгара на стачката, на 31 януари 1920 г., в Народното събрание пос­тъпва искане от Софийския военнополеви прокурор за разрешение за въз­буждане на углавно преследване и даване на съд на нейните ръководите­ли и вдъхновители – народните представители Г. Димитров, Хр. Кабакчиев, Д. Благоев, Н. Пенев, Т. Луканов, Д. Казасов, П. Алеков, Н. Исаев, Ст. Тодоров и Ал. Атанасов. Те са обвинени в „подбуждане на чиновниците и военнослу­жещите към метеж“. Същия ден Благоев и още петима депутати комунисти са арестувани.

 Александър Стамболийски, Милена Стамболийска и двете им деца Надежда и Асен.

Александър Стамболийски, Милена Стамболийска и двете им деца Надежда и Асен.

Що се отнася до политиката спрямо милитаризираните работници и доб­роволците, постъпили на работа, министър-председателят и министър на вой­ната Ал. Стамболийски, вътрешният министър Ал. Димитров и министърът на железниците, пощите и телеграфите М.  Турлаков изработват специални „Инструкции за уреждане на персонала по железопътното и телеграфопощенското ведомство във връзка със стачката“. Те са предназначени за комендан­тите, окръжните управители, околийските началници, началниците на гари, депа и телеграфо-пощенски станции.

Според „Инструкции.. .“-те уволнените стачници се мобилизират и се изпращат за обучение в казармите. Създават се специални комисии, включващи коменданта, окръжния управител или негови представители и началника на депото, които комплектуват персонала от дош­лите доброволци. Препоръчва се при назначаванията да се дава предимство на лицата със съответната подготовка и ценз, дори той да е два класа по-нисък от изискваните. Мобилизираните без квалификация се приемат като практи­канти и се обучават под ръководството на началниците на депата.

Така, ос­вен с другите задължения, свързани със стачката, армията се натоварва със задачата да охранява и контролира мобилизираните работници, да не допуска политически прояви сред тях и да им намира работа. Онези, които не могат да работят в железниците, пощите и телеграфите, както е посочено в една заповед на Щаба на армията от края на януари 1920 г., не трябва да се оставят в бездействие, а да бъдат изпращани да строят пътища. Със съдействието на административните власти военните началници са длъжни да залавят моби­лизирани стачници, които не са се явили в казармите.

На базата на тези държавни и правителствени решения конкретни мерки предприема и централната военна власт. Военноинженерната инспекция с те­леграма No 18175 от 27 декември 1919 г. изпраща министерското постановле­ние до началниците на дивизионните области и им заповядва най-напред да се заемат големите железопътни и телеграфни станции, като се назначат комен­данти –  офицери и охрана на всички съоръжения. Нарежда се към всяка пионерна дружина да се назначи и по един военнополеви следовател. На 2 януари 1920 г. Щабът на армията разпорежда не само на главните, но на всички желе­зопътни гари да се назначат офицери за коменданти.

Със заповед от 28 декем­ври 1919 г. на инспектора на Инженерните войски всички железопътни и телеграфо-пощенски чиновници се милитаризират, съгласно „Инструкция.. .“-та от 23 март 1919 г. На следващия ден ген. Добревски нарежда на началниците на дивизионни области да влязат във връзка с административните власти, които да им препратят доброволци. Под командването на офицери и подофицери добро­волците да се организират и въоръжат с цел да подпомогнат и усилят охраната на всички телефонни, телеграфни и жп съоръжения в страната.

След няколко дни тази заповед е доуточнена. Нарежданията са охраната да става с по-малко войници и повече доброволци, които се зачисляват на храна към частите. Пре­поръчва се войниците да се използват предимно за гарантиране на сигурността в големите жп центрове. На началниците на дивизионни области се нарежда да съгласуват мерките за запазването на реда с окръжните управители и да донасят за положението всеки ден в 8 и 16 ч.

Изискванията за коректно отношение към гражданските власти ще бъдат повторени след няколко дни и от началник-щаба на армията ген. Ст. Нерезов. На 3 януари 1920 г. той заповядва на началниците на дивизионните области строго да спазват Правилника за военното положение и да действат „в хармония“ с окръжните управители.

Своеобразно обобщение на стореното от властите в първите дни на стач­ката е писмото от 30 декември 1919 г. на Щаба на армията до Министерството на външните работи, което трябва да информира външния свят. В него се известява, че е разпоредено следното: 1. да се повикат на служба всички вой­ници от 41-ви и 42-ри набор, които възлизат на 1200 човека; 2. всички стачку­ващи да бъдат заместени с доброволци и със запасни войници от горните два набора; 3. всички железопътни и телеграфо-пощенски линии, станции и съо­ръжения да се охраняват от войскови части; 4. изпратени са войски в Перник със задача да възстановят работата на мината.

Стачка 1919 г.

Не се отбелязва, че армията е натоварена и с арестите на водачите на двете партии, организирали стачката, със залавянето, охраната и контрола над милитаризираните работници, които са отказали да се явят на служба. При Щаба на армията е формирана и специ­ална Комисия за борба със стачниците.

Началото на стачката предизвиква реакция и от страна на Военния съюз. На 28 декември 1919 г. Висшият съюзен съвет обсъжда ситуацията и се обявя­ва за помирение между протестиращите и управляващите, както и готовност офицерството да бъде посредник между тях. В този дух на управляващите се препоръчва да водят държавна, а не партийна и съсловноегоистична полити­ка, политика на уталожване на страстите и конфликтите чрез задоволяване на законните и справедливи нужди на населението и добиване на стабилен вътрешен ред.

Едновременно с това ръководството на офицерската органи­зация се обявява против силите, които открито се стремят да дестабилизи­рат обществения ред и страната като цяло. Те са назовани съвсем конкретно: „Към комунистите и анархистите B.C.  ориентира своето бъдещо държание явно против тях“. 

Независимо  от декларирания  стремеж за неутралност и посредничество, съюзните членове са призовани да дадат „пълна подкрепа на правителството, даже ако то обяви диктатура“. Това се мотивира с обстоя­телството, че стачката на железничарите и телеграфо-пощенските служители се израждала в едно общо повдигане на цялото държавно наемничество, пос­ледиците от което не могат да се предвидят, както и с действията на комунис­тите, които „правят усилия да заграбят властта“. Допуска се диктатура и „ако това се наложи по начин да се отстрани външна опасност“.

На 29 декември, когато ЦК на БКП обявява първата в страната обща политическа стачка, съюзното ръководство вече категорично нарежда на своите групи: „Действате против стачката. Саботаж не допускайте на всяка цена“. До края на стачката съюзното и несъюзното офицерство застава на страната на правителството и дава цялото си съдействие за нейното потушаване, но не се отказва и от по­зицията си, че трябва да се работи за „облекчаване на участта на измъчения и изгладнял народ“. То не пропуска и да иска отмяна на ограниченията, въве­дени по повод стачката, и разрешаване на предизборната агитация, свободата на словото, печата и събранията.

На 5 януари 1920 г. Щабът на армията заповядва, като допълнително средство за борба със стачката, началниците на гарнизони и командирите да формират „летящи отряди“. Те трябва да отговарят за „въдворяване на реда“, за предотвратяване на престъпления, разграбване на складове и за охрана. Отрядите са под командата на офицери от съответните гарнизони и се по­пълват от войници и доброволци милиционери посредством административ­ните власти. Числеността им е до 50 души в по-големите гарнизони и до 25 в по-малките. Те се въоръжават, обличат и изхранват от съответните военни части. Освен с леко стрелково оръжие, се снабдяват и с по 1 – 2 картечници. Общото им подчинение е на началника на военно-полицейската секция в об­ластта, от когото получават инструкции за действие и поддържане на реда.

Още на 6 януари 1920 г. началникът на VII дивизионна област –  Дупница, докладва, че такива отряди са формирани в Самоковския, Кюстендилския, Ра­домирския, Дупнишкия, Горноджумайския (Благоевградския), Светиврачкия (Санданския), Мехомийския (Разложкия) и Неврокопския (Гоцеделчевския) гарнизон. Макар че в отрядите се включват  доброволци с различни поли­тически пристрастия, военните началници разчитат най-вече на земеделците, изпращани от местните дружби. Те осигуряват и доброволци за охраната на гарите и жп линиите.

От първите дни на януари 1920 г. Щабът на армията започва да издава бюлетин за хода на железопътната и телеграфната стачка и мини „Перник“. Той е в противовес на издавания от стачното ръководство бюлетин и съдър­жа официалната позиция за състоянието на железопътните и телеграфните линии, за съществуващите повреди, за действията на стачниците и техните ръководства. За разминаванията може да се  съди по  стачния  бюлетин от 10 януари и този на Щаба на армията от 17 януари 1919 г.

Първият твърди, че стачката продължава при пълен ред и с голям ентусиазъм, въпреки мерките на правителството. Движението на влаковете практически е спряно, както и про­изводството на въглища. Цялата отговорност за продължаването на стачката е на правителството, а приписваните на работниците разрушения и провокации се вършат от Оранжевата гвардия.

Вторият бюлетин опровергава всички съ­общения на стачния комитет за катастрофи и жертви по жп линиите, както и за повредени локомотиви. Като заблуда се определя и констатацията, че стач­ниците твърдо стоят на позициите си и се посочва, че по-голямата част от тях са подали заявления за постъпване на работа.

Александър Стамболийски в Париж, 1921 г.

Александър Стамболийски в Париж, 1921 г.

Блокирането на нормалните железопътни, телеграфни и телефонни линии кара военните власти да използват самолети. От началото на 1920 г. съобщения­та между Шумен, Варна, Бургас, Айтос, Карнобат, Казъл-агач (Елхово), Ямбол, Сливен се поддържат с аероплани, изпратени от аеродрума в Божурище.

Към 1 февруари 1920 г. по повод на стачката вече са мобилизирани 2921 войници и 67 запасни офицери от Железопътния и от Телеграфния полк. От запасните офицери полк. К. Куцаров е назначен за инспектор на телеграфната служба, подполковник Ст. Георгиев –  за инспектор на железопътната служба. Останалите получават назначения като  офицери за поръчки, командири на роти, коменданти на жп депа, завеждащи движението или поддръжката.

От своя страна, военното ръководство е недоволно от не съвсем прециз­ните доклади на дивизионните началници, вследствие на което се появяват разминавания в оценките на ситуацията и взетите мерки. В началото на януа­ри 1920 г. началникът на Оперативния отдел в Щаба на армията подполковник Ат. Ватев предупреждава началниците, че описват положението като спокой­но, а от други източници става ясно за сблъсъци на стачкуващите с войската, важни повреждания и други проблеми и изисква пълна и точна информация.

На 29 януари 1920 г. военният министър Стамболийски назначава за гла­вен инспектор на железниците, пощите и телеграфите от 1 януари с права на ген.-лейтенант запасен ген.-майор Ангел Христов. Това се прави, тъй като целият персонал на тези служби е милитаризиран. Ден след това, на 30 яну­ари 1920 г., той одобрява и специални „Наставления по охраната на железопътните и телеграфни линии през време на общата стачка по железниците, пощите и  телеграфите, обявена на 25 декемврий 1919 г.“ и заповядва да се вземе за сведение и точно изпълнение. 

В  „Наставления…“-та се  определя целта на охраната –  да обезпечи „пълното и безпрепятствено“ движение на всички влакове и съобщенията по телеграфната и телефонната мрежа чрез предотвратяване на всякакви покушения срещу тях. Самата охрана се въз­лага на доброволци –  милиционери, които образуват по една доброволческа дружина във всеки окръг. Дружината се разделя  на роти, според числото на околиите в окръга. Формирането на ротите и дружините се възлага  на мест­ните административни и военни власти, като при недостиг на доброволци се допуска използването на войници. За началници на формированията се назна­чават запасни офицери и подофицери от явилите се доброволци или се коман­дироват офицери от местните части. И командирите, и доброволците получа­ват заплащане. Всяка рота охранява определен участък от железопътната и телеграфната мрежа чрез създаване на застави, постове и патрули.

Определят се и задачите на дружинните, ротните и взводните командири. Комендантите на гарите и телеграфо-пощенските станции по отношение на охраната се под­чиняват на командирите на охраняващите дружини. От дружинния командир се изисква да вземе всички възможни мерки за осигуряване на надеждна ох­рана и отбрана на съоръженията. Само той има право да иска съдействие от близките гарнизони или от местното „надеждно население“.

За населението „враждебно настроено или със злонамерени цели“ наставленията препоръч­ват редовно да се наблюдава чрез патрули или засади. При нужда се допуска вземане на заложници от това население. Проверката на частите по охраната се извършва от главния инспектор по железниците, пощите и телеграфите, на­чалниците на дивизионните области и лицата, упълномощени от тях, както и от лица, натоварени с тази задача от Министерството на вътрешните работи.

През целия период на стачката от Щаба на армията непрекъснато при­помнят на дивизионните началници да вземат мерки за затягане на дисципли­ната и за недопускане на вредни агитации сред войниците, за да могат те да изпълняват възложените им задачи. Като вредни се определят агитациите на комунистите и анархистите.

В края на януари 1920 г. във връзка със заловени агитационни материали на анархистите Щабът на армията се обръща с, меко казано, странно искане към Вътрешното министерство –  да се вземат мерки против тях „извън законите“ или в най-скоро време да се видоизмени законът така, че органите на реда да могат да ги залавят и осъждат с най-строги нака­зания. Опасенията са, че „… в противен случай те постепенно ще се засилват и ще бъдат в положение да нанесат най-големи пакости на държавата“.

Своя „принос“ за справяне със стачката дават и военнополевите съдили­ща. Те разглеждат делата и осъждат неявили се на служба милитаризирани чиновници и служители по железниците, пощите и телеграфите. Присъдите не са леки – три години затвор. Поради големия брой на такива дела, в нача­лото на февруари 1920 г. при военнополевите съдилища в София, Пловдив и Русе се откриват втори състави.

След началото на стачката и получените заповеди от София военните началници по места предприемат конкретни мерки. Началникът на V диви­зионна област, Русе, полк. Ковачев, веднага издава заповед за изпращане на военни команди за заемане на гарите, тракциите (железопътните работилни­ци), мостовете на жп линиите. Във всяка част на русенския гарнизон е фор­мирана дежурна рота и дежурен конен взвод. Офицерите и войниците са пре­дупредени да избягват „всякакви грубости с работниците и стачкуващите“.

За поддържането на реда и тишината в града са изпратени патрули, състоящи се от офицери и войници. От полицейските началници се изисква да донасят за всички произшествия. Включилите се в стачката са обявени за ми­литаризирани и мобилизирани и им е наредено да се явят веднага на служба. Неявилите се са предупредени, че ще бъдат съдени от военнополеви съдили­ща“.

На 26 декември полк. Ковачев докладва в София, че в резултат на взети­те мерки са възстановени връзките по телеграфа и телефона и не са допуснати саботажи. В следващите дни рапортите от Русе са оптимистични – армията контролира всички гари и станции и надеждно охранява телеграфните и жп линии. В Русе, Горна Оряховица, Търново са се явили стотици доброволци. Всичко това разколебало стачкуващите.

Не толкова оптимистични са докладите на търновския окръжен управи­тел. На 31 декември 1919 г. той докладва в София, че телеграфни и телефонни връзки има само с Русе, с началника на дивизионната област. Управителят е особено притеснен от поведението на стачкуващите чиновници от Горнооря­ховската гара и от захарната фабрика в града. Техният брой бил около  1500 души, слабо въоръжени с чифтета, револвери и около 30 пушки. Има съм­нения, че дори разполагали с една картечница.

Стачкуващите се събрали в с. Калтинец, образували кордон и запазили периметър на влияние, като пос­тавили постове за охрана на селото, захарната фабрика и пътя Горна – Долна Оряховица. Тези постове обирали селяните и им вземали парите и оръжието. Изпратените да разузнаят положението войници били посрещнати с изстре­ли и се завързала престрелка. Тези действия окръжният управител оценява като метеж и настоява „овреме“ да се изпратят военни части, за да се прек­рати тормозът над населението в окръга и се сложи край на произволите на стачниците. В другите части на окръга владеело спокойствие.

В тази връзка управителят се обръща към военния министър с искане да нареди на начал­ника на Търновския гарнизон да му даде 5000 пушки с по 150 патрона, кои­то да бъдат раздадени на околийските и общинските управления. Чешките собственици на фабриката в Горна Оряховица чрез легацията в София също притискат българската страна да вземе мерки за прекратяване на стачката.

На 6 януари 1920 г. началник-щабът ген. Ст. Нерезов издава заповед да се из­пратят една-две роти с картечници и да въведат ред в Горна Оряховица, като арестуват въоръжените, стачкуващите фабрични работници да се въдворят по постоянно местожителство, а жп работниците, като мобилизирани, да се пре­дадат на пионерната дружина. На търновския окръжен управител да се дадат исканите пушки и патрони, които да се раздадат на доверени правителствени доброволци, организирани от офицери. Тези пушки не стигат до доброволци­те, защото с последвала заповед е наредено те да се дадат на формиращата се Търновска жандармерийска дружина.

От Търново идва и друг проблем. По­ради голямото количество на арестувани стачници местният гарнизон среща сериозни проблеми с тяхната охрана и разквартируването им.

По време на стачката властите изпитват сериозни трудности с обезпеча­ването на реда в Габрово. Според коменданта на града кап. Попов причините са две. От една страна, влиянието на комунистите и широките социалисти в града и неговата околност е силно и голяма част от гражданите симпатизират на стачкуващите железопътни и телеграфо-пощенски работници.  От друга страна, в града има само 10 души войници, крайно недостатъчни за охрана на железопътните и телеграфните линии и за арестуване на стачниците. Не може да се разчита и на доброволци, които са малобройни и ненадеждни.

Ето защо още на 15 януари 1920 г. кап. Попов моли началника на гарнизона в Търново да му изпрати редовна войска, за да бъде респектирано гражданството, да се повдигне авторитета на властта и да се арестуват стачниците. Опасенията на коменданта се оправдават след дни. На 18 януари в града се провежда митинг против крутите мерки на правителството срещу стачкуващите, разпръснат от полицията. Митингуващите са подкрепени от грамадна тълпа, идваща от клу­ба на комунистите, която напада стражарите, отнема им пушките, арестува полицейския пристав и шестима стражари. В околийското управление оста­ват 8 стражари, но те не смеят да излязат от сградата, защото улиците около нея са заети от работническа полиция с червени ленти, заплашваща ги със смърт.

Околийският началник отчита, че полицейската власт в града е напъл­но компрометирана и безсилна да се справи със ситуацията и иска помощ от военните. От София ген. Нерезов нарежда към Габрово да замине една рота и един картечен взвод от Търново, един ескадрон от 6-и конен полк в Казан­лък, две оръдия от Горна Оряховица и доброволци от Севлиево. За началник на всички войски, изпратени към града, се назначава полк. Н. Топалджиков. От Русе за Габрово тръгва и подполк. Панайотов с една сборна рота и един картечен взвод. Неговите части пристигат първи, блокират града и вечерта на 19 януари влизат в него. Панайотов издава заповед стачниците да се пре­дадат доброволно в срок до 15 ч. след пладне на 20 януари, но желаещите не са много. Извършени са и първите арести. Според доклад на подполковни­ка стражарите са съчувственици на стачниците и сами допуснали да бъдат обезоръжени.

На 20 януари късно през нощта пристига и Топалджиков, който веднага нарежда да бъдат обискирани и арестувани инициаторите на стачката и демонстрацията, както и самите стачници. Последва арестуването на  150 души. За да се повдигне престижът на властта и се повлияе върху настроени­ята на населението, той иска изпращането на военен следовател и откриване на военнополеви съд в града. На 24 януари 1920 г. от София е разпоредено изпращането на военен следовател в Габрово. През следващия месец нару­шения на обществения ред в Габрово не са отбелязани. Обстановката в града е спокойна в резултат и от въведените допълнителни мерки, сред които за­браната за придвижване след 21 ч. и денонощното патрулиране на 5 патрула. Изпратените войски постепенно са оттеглени, с изключение на една рота и един картечен взвод.

От запазените многобройни доклади на полк. Георгиев, началник на II дивизионна област, Пловдив, и на началника на ΠΙ дивизионна област, Сливен, полк.  Нейков, може да се проследи развоя на събитията в Южна България.

След обявяване на стачката в Пловдив военните предприемат всички действия и мерки, наредени им от София, за осигуряване охраната на железопътните, телеграфните и телефонните съоръженията, на реда в града и възстановяване на комуникациите. Според техните донесения, до 3 януари 1920 г. в Пловдив­ската дивизионна област всичко е „тихо и спокойно“, въпреки че към стачката се присъединяват и работниците от тютюневите фабрики и складове, както и от захарните фабрики.

Обявяването на стачката изправя гражданите и войската пред сериозни проблеми, свързани със снабдяването с хранителни продукти, тъй като наличните запаси са минимални. От друга страна, ангажирането на во­енните части изцяло с опазването на реда води до тяхното изтощаване, защото поради своята малобройност практически те са денонощно на служба.

Освен да охраняват, военните части редовно извършват арести на укрили се мобилизира­ни стачници, на комунисти, които тормозят връщащи се на работа железнича­ри, или цели населени места. Такъв е случаят в Брацигово, където местните ко­мунисти системно тероризират населението и се налага изпращането на военна част с цел да възстанови авторитета на властта. Военни части се намесват и за да предотвратят устройване на комунистически събрания, забранени от власти­те, и за извършване на обиски за скрито оръжие. Внимателно се следят и всички други антиправителствени агитации и прояви. Вземат се и мерки за предотвра­тяване на евентуални гладни бунтове.

Проблеми създават милитаризираните железничари в Пловдив. На 11 януари 1920 г. 56 от общо 173 отказват да отидат на работа. Военното командване се опасява от бунт, но решава да се действа мирно. Полковник Разсуканов, командир на 2-ра пионерна дружина, изпраща една рота и един ескадрон, които в присъствието на военен прокурор арестуват подстрекателите и възстановяват реда, без да използват оръжие.

В градовете на Сливенската дивизионна област, освен железопътните чиновници, стачка обявяват и чиновниците от БНБ, основните учители, ра­ботниците от някои фабрики, но не се стига до инциденти и обстановката е спокойна. Инциденти има по железниците. Поради повредени жп линии и скъсани телеграфни жици, на 29 декември 1919 г. дерайлира влак на влизане в Бургас. На другия ден в Айтос е спрян влакът от София за Бургас. Пътници­те са разгонени, персоналът — малтретиран, а локомотивът е откаран в Каяли (Каменово, Бургаско). Веднага е разпоредено половин ескадрон от 7-и конен полк да замине за Айтос и Каяли, за да „въдвори реда“.

Войски са изпратени да разпръснат ученици от Казанлък, които, подстрекавани от комунистите, протестират против мобилизацията на 41-ви и 42-ри набор.

Много по-неспокойно е началото на новата, 1920 г. Още в първия й ден е направен опит да бъде разграбен вагон с трилинейни пушки на гарата в Нова Загора. Опитът е провален след намеса на караул, но не е ясно колко пушки са изчезнали. На 2 януари се провеждат събрания и манифестации в селата Тулово и Дъбово, както и в Котел, където се обединяват тесни и ши­роки социалисти. В този ден военните в Стара Загора арестуват водача на тесните социалисти в Нова Загора Петко Енев. Той е определен „като опасен за спокойствието –  заплашвал с терор и бой чиновници и ги принуждавал да стачкуват“.

На 3 януари в Нова Загора са задържани 4 железничари – стачни­ци, един от които с бомба в ръка заплашвал длъжностни лица. На 4 януари комунистите от Сливен се опитват да свикат протестно събрание в защита на стачниците, но са предупредени от военните власти и се разпръсват. До сериозен инцидент се стига в Бургас. Там на 7 януари 1920 г. е заловен канто­нер, повреждащ жп линията, и е откаран в комендантството. През нощта пред сградата се струпват стачници с искане за неговото освобождаване. Караулът се противопоставя, но тълпата задържа прокурора от Окръжния съд, за да го размени с кантонера.

На следващия ден полицейските власти се опитват да освободят прокурора, при което се завързва престрелка, в която 19 души са ранени. В други сведения се говори за 5 убити и 20 ранени. Следобед кому­нистите организират митинг. Разпоредено е един полуескадрон от 7-и конен полк да отиде в Бургас за овладяване на ситуацията, а в Карнобат са изпратени 3 офицери, 2 подофицери и 8 войници с 300 пушки и 300 комплекта облекло, за да формират доброволческа рота, която да засили гарнизона в Бургас.

На 9 януари военните власти предотвратяват манифестация на тесни и широки социалисти в Нова Загора, а в Пловдив арестуват 73 железничари и пощенци. Сериозен сблъсък между военните и стачкуващите има на 10 януари в Нова Загора. Там по искане на военния следовател е арестуван комунистът К. Стойков, което предизвиква около 60 души да се съберат и да искат негово­то освобождаване. За разпръсването им е изпратен офицерски патрул, но той е посрещнат с изстрели. Офицерите залягат и стрелят, при което убиват един на място и раняват петима, като впоследствие двама от тях умират. Позицията на комунистите е, че военните откриват стрелба по събралото се множество, след като то вече е разпръснато и убиват четирима невинни граждани.

Сериозни проблеми създават и стачниците от захарната фабрика в с. Кая­ли. Те откачат един вагон с оръжие и пушки, въоръжават се, повреждат железо­пътните и телеграфните линии и въобще „вършат буйства“. В заповед от 9 яну­ари 1920 г. Ал. Стамболийски, в качеството си на военен министър, нарежда на полк. Войников да въдвори ред във фабриката. В негово подчинение са дадени един строеви и половин картечен ескадрон от Ямбол, както и  1 – 2 роти от Сливенския гарнизон.

Заповедта на Стамболийски е категорична: „След като изчерпите всички легални средства, в случай на съпротива от страна на буйст­ващите стачници, заповядвам Ви, Господин Полковник, да употребите оръжие и напълно да запазите авторитета на властта“.  Отрядът влиза в действие на 13 януари към 5,30 часа сутринта, когато една доброволческа рота от 180 души, 6 офицери и 8 редници с две картечници атакува и превзема захарната фабрика. Завързва се кратка престрелка, но до жертви не се стига. Около 300 стачници се предават и са арестувани, като голяма част от тях са пуснати по до­мовете.

Заповедта на Стамболийски е израз на недоволство от началника на Бургаския гарнизон, който не успява да се справи с проявите на комунистите и широките социалисти в града и със стачката в с. Каяли. Въпреки оправдани­ята му, че не може да действа силово, защото няма достатъчно войници и не получава съдействие от местните земеделци, заради допуснатото нарушаване на реда в гарнизона и проявена слабост и мекушавост на 15 януари 1920 г. на­чалникът на Бургаския гарнизон е отстранен от длъжност.

На 19 януари 1920 г. Стамболийски заповядва на началника на Военносъдебната част да се открият военнополеви съдилища в селата Калтинец и Ка­яли, които по най-бърз начин да разкрият и подведат под отговорност извър­шителите на изстъпления и разрушения по жп линиите и разследват откъде стачниците са се сдобили с оръжие.

Военните трябва да се справят и с други предизвикателства. В началото на януари  1920 г. около с. Борущица се появява чета, която тероризира же­лезничарите и не им позволява да работят. За нейното залавяне е изпратен ескадрон от гр. Казанлък, който успява да я разпръсне. Проблеми създават и анархистите в Ямбол, където през нощта на 12 срещу 13 януари са аресту­вани 9 от техните водачи. В Мъглиж се образува болшевишка дружина от 900 души с една картечница и три автоматични пушки с цел да се противопостави на арестуването и изхвърлянето от квартирите им на стачкуващите. Тъй като гарнизонът там е много слаб, от Щаба на армията разпореждат на 15 януари 1920 г. един ескадрон да се изпрати и да въдвори ред в района. Поради голе­мите преспи ескадронът не успява да изпълни задачата

В селата край Казанлък през целия януари е изключително неспокойно. Според рапорт на началника на Казанлъшкия гарнизон, в с. Шипка е „пълна анархия“. Там е обявена обща стачка и са затворени всички общински учреж­дения. За въдворяване на реда пристига един ескадрон, но местните се проти­вопоставят, обезоръжават един войник и го пребиват. Инициаторът Д. Тонев е арестуван и бит по пътя към Казанлък. На 6 януари комунистите от Казанлък и с. Енина, „готвейки се за близката революция“, откраднали 2200 бомби от склад в Казанлък.  Арестуван е народният представител Ив. Ганев, заподо­зрян като организатор на кражбата. При неизяснени обстоятелства той е убит.

Митинг в Дупница. 1919 г.

Арестувани са и селяни от с. Крън във връзка с кражба на оръжие, дадено от войската на общините. В края на януари жителите на с. Янино нападат ескадрон, изпратен да направи обиск. У селяните са намерени 10 пушки, от­краднати от общината. Проблеми създава и кметът на с. Градец, Котленско – комунист, който отказва да изпълни разпорежданията на властта и въоръжава с общински пушки съмишлениците си. На 24 януари 1920 г. ген. Ст. Нерезов нарежда на началника на дивизионната област в Сливен да изпрати един ес­кадрон с две картечници в Котел, където имало безредици, за да възстанови реда и арестува „агитаторите и злосторниците“. Военни части преследват и залавят криещи се из планините стачници.

Следвайки стъпките на централната власт, и в провинцията превантивно се извършват арести на комунистически активисти. На 5 януари 1920 г. полк. Кабакчиев, комендант на Кърджали, заповядва арестуването на комуниста П. Топалов, който агитирал за стачката и събирал помощи за стачкуващи­те.

Комендантът на Дупница докладва на 17 януари 1920 г., че във връзка с указанията на Военното министерство за запазване на реда и обществената безопасност намерил за „уместно и целесъобразно“ да задържи в предва­рителния арест 62 души, едни заради участие в събитията на 24 декември, други –  за да им се отнеме възможността да агитират и да предизвикат на­рушаване на обществения ред. При тези арести е убит и един от местните комунистически водачи — Г. Мустурков.

Арестуват се автори и разпрос­транители на позиви. Изключителното стопанско значение на мини „Перник“ и съществуващи­ят там социален и политически кипеж кара властите да бъдат особено вни­мателни и отстъпчиви. Министърът на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стамболийски – народнякът А. Буров, в края на октом­ври  1919 г. подписва споразумение с Рудничарския съюз за изпълнение на  23 искания на миньорите при задължение от тяхна страна да повишат произ­водството на въглища.

Министърът не реагира, когато в края на ноември, по повод смъртта на 5 миньори, е обявена стачка. На 24 декември 1919 г. той на­режда да не се препятства евентуален протест на миньорите, но при условие, че не се започва стачка. Но на 26 декември 1919 г. „за всяка евентуалност“ в Перник е изпратен един ескадрон с две картечници. Особени мерки се взе­мат и за охраната на жп линията София – Перник.

На 28 декември 1919 г. вечерта пернишките миньори обявяват стачка, последвани и от тези в Бобов дол. Техните искания са формулирани от секретаря на Рудничарския съюз Хр. Тодовичин. Те са крайно разнопосочни. Наред с искането за връщане на работа на уволнените служители и чиновници, участвали в демонстрациите на 24 декември, и повишаване на заплатите, се издигат и искания за конфис­куване на банките, спиране на помощта за контрареволюционерите в Русия и затваряне на всички кръчми в района на мината за 10 дни.

На 29 декември се провежда второ събрание с участието на Т. Ненков и народния представител комунист В. Власковски. На него се добавят нови икономически, но и изцяло политически искания – републиканско управление и премахване на военното положение и цензурата. Т. Ненков призовава в случай на мобилизация да не се работи, а да се разрушават машините, линиите и апаратите.

Формалните и неизпълними искания карат управляващите да виждат в тях стремеж на Комунистическата партия да използва своята червена миньорска армия, за да се прекрати производството на въглища, да се блокира живота в страната и да се принудят властите да капитулират. Затова веднага се прибягва до помощта на армията. По искане на министър Буров, на 29 декември 1919 г. ген. Нерезов назначава полк. Н. Топалджиков за началник на отряд, който се изпраща в мини „Перник“ със задача да се приведат в действие.

В отряда са включени целият 5-и конен полк, без един полуескадрон, 4 команди в състав от един офицер, 2 -4  подофицери и 60 войници, които тогава са се намирали в Ра­домир, и половин картечна рота. Отрядът трябва да се допълни с 300 – 400 доброволци от Радомир. В допълнение на предписанието за формиране на отряда лично Ал. Стамболийски изисква от Топалджиков в кратки срокове да се възстанови дейността в мините и се осигури свободното постъпване на работа на желаещите от околните села. В случай, че се изчерпат легални­те средства за постигането на тези цели или при съпротива срещу властта и нейните разпоредби, той заповядва да се употреби оръжие.

Изпращането на полк. Топалджиков и военни части в Перник се възприема и като демонстра­ция, че държавата не е банкрутирала и е в състояние да обуздае няколкосто­тин комунисти, които чрез терор и насилие принуждават пет хиляди души да спрат работа. Успоредно с това министър Буров дава своите нареждания на началника на мините, от когото изисква стачкуващите работници да се лишат от храна, жилища и държавни дрехи, да осигури със съдействието на военния комендант постъпването на нови работници и да организира минна полиция с помощта на запасни офицери и подофицери.

На 30 декември  1919 г. полк.  Топалджиков пристига в Перник, където вече се намират частите от 5-и конен полк, въоръжени със  132 карабини и 4 картечници, една полубатарея с две картечници от София и един офицер и 20 войници от пехотния полк от гара Перник. По това време в Радомир са съб­рани около 180 души доброволци, но годни за служба се оказват само 80.

На 31 декември полковникът се запознава с обстановката в мините и констатира, че работата в тях е блокирана от излъчената от стачниците комунисти поли­ция, която не позволява никаква дейност, дори и по потушаване на избухнали­те пожари. Този ден се издава заповед до Пернишкия гарнизон за въвеждане на ограничителни мерки в района на мините, включващи затваряне на всички кръчми и продаване на спиртни питиета, вечерен час, забрана за провеждане каквито и да е събрания на открито и закрито. Въпреки предупреждението, че нарушителите на заповедта ще бъдат арестувани и предавани на съд, тя не се изпълнява от стачниците.

Макар и да не разполага с достатъчно сили, Топал­джиков решава да започне действия, за да не допусне да се организира въ­оръжена съпротива. Той извиква на среща водачите на стачката и ги предуп­реждава да я прекратят и да не пречат на желаещите да започнат работа. Тъй като тези искания не са изпълнени, вечерта са предприети арести, при които са заловени 40 от водачите на стачката. Арестите продължават и на 1 януари 1920 г., като броят на арестуваните достига 95.

Междувременно Дирекцията на мините издава обявление за уволнение на стачкуващите, прекратяване на хлебната дажба и храната. Със заповед на Топалджиков стачкуващите работници са предупредени да напуснат служебните жилища. Тези мерки разколе­бават част от стачкуващите, но не успяват да накарат работниците да подно­вят работата си. Комунистите продължават да заплашват и да не допускат ид­ването на желаещи да постъпят на работа от селата.

След като пристигат нови попълнения от офицери и войници, на 2 януари 1920 г. Топалджиков изпраща 7 разезда в околните села, за да арестуват „терористите“ и осигурят свободното идване в мините на желаещите работници. Един от тези разезди арестува 5 комунисти в с. Голямо Бучино, но при напускането на селото бащата на един от арестуваните открива стрелба, „дава около 20 изстрела“ и ранява двама от конниците. В престрелката нападателят е убит.

На 3 януари претърсванията продължават. Започва и възстановяване на работата в мините, където се явя­ват 1/3 от работниците. На следващия ден идват половината от миньорите в нормално време. Възстановяването на реда и работата в мините продължава и през следващите дни, като към 6 януари 3/4 от обема на работа е нормализи­ран. С това задачата на отряда е изпълнена и той е разформирован. Части от него са оставени в мините, за да осигурят безпроблемната им работа.

На базата на натрупания опит полк. Топалджиков препоръчва на Щаба на армията редица мерки, които трябва да гарантират за в бъдеще реда и спокойствието в мините и тяхната ефективна работа. Основната е обявяване във военно положение на мините и района около тях, „което да се подържи по-дълго време“.

В Щаба на армията не се вслушват в съветите на Топал­джиков, но са доволни от неговата работа. В края на януари 1920 г. ген. Нерезов му изказва специална благодарност „за много доброто изпълнение на възложената Ви задача по възстановяването реда и подновяване на работата в мината Перник“.

По време на стачката често припламват искри между военните и граж­данските власти. Военните са недоволни от недостатъчното съдействие, кое­то местните власти и земеделските дружби им оказват с набирането и пре­доставянето  на доброволци. В началото на януари 1920 г.  началниците  на гарнизоните в Самоков, Неврокоп, Горна Джумая, Петрич донасят в София, че до момента не са се явили правителствени доброволци за формирането на жандармерийски дружини и летящи отряди и искат да се направят постъп­ки пред Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) да ускори процеса по тяхното набиране. Те настояват и за отстраняването на околийски началници, които отказват съдействие.

Военните власти проявяват открита сдържаност и неохота при исканията на земеделските представители да бъдат въоръжени техните привърженици. На няколко пъти вътрешният министър Ал. Димитров изисква от началника на Канцеларията полк. Мустаков да издаде нареждане да се даде оръжие на населението, но такова така и не е дадено.

От страна на гражданските власти също има прояви на недоволство. Депутати от Земеделския съюз често си позволяват директно да се месят в действията на войската, да я обвиняват в пасивност и едва ли не в съчувствие на стачниците.

Проблеми създават и исканията на вътрешния министър во­енните да арестуват народни представители, но без достатъчно правни аргу­менти и в нарушение на депутатските права. Такъв е случаят с арестуването на народния представител Н. Габровски от БКП (т.с.).

Първи май. Демонстрация на БКП.

Ежедневните доклади на началниците на дивизионни области за разви­тието на стачката свидетелстват за постепенното упадане на духа на стач­ниците, особено след средата на януари 1919 г. Но правителството отказва всякакви преговори със стачкуващите и очаква тяхното пълно изтощение и капитулация. Едва на 19 февруари 1920 г., след 54 дни, стачката е прекратена.

Още същия ден ген. Ст. Нерезов уведомява началниците на дивизионните области за това и им нарежда назначените мобилизирани стачници ведна­га да се освободят. Останалите, срещу които няма заведено следствие, да се уволняват в отпуск до демобилизацията. Генералът разяснява, че специални комисии ще разглеждат новите декларации за постъпване на работа. Въпреки края на стачката, той изисква охраната по линиите да не се отслабва.

Начал­ниците на дивизионни области веднага забелязват, че няма указания какво да се прави с мобилизираните стачници, срещу които са заведени дела. Чак на 4 март 1920 г. Нерезов нарежда последните да останат в казармите до демоби­лизацията, а началниците на частите да запитат съответния прокурор относ­но мярката, която трябва да се вземе за неотклонението им от следствието и съда, когато се разпореди демобилизацията. Седмица след края на стачката, на 26 февруари  1920 г., се отменя заповедта, задължаваща началниците на дивизионни области два пъти на ден да докладват обстановката. В бъдеще доклади се изискват само ако настъпи някаква промяна.

Със заповед на Щаба на армията от 5 март 1920 г. започва откомандироването в частите на комен­дантите на гарите, с изключение на централните. Назначените военни начал­ници на телеграфо-пощенските станции са откомандировани със заповед от 17 март 1920 г. В началото на март 1920 г. летящите отряди са преобразувани в доброволчески чети, подчинени на административните власти, а офицерите и подофицерите се прибират по частите си.

На 6 март 1920 г. цар Борис III подписва указ за демобилизация на вой­ниците от 41-ви и 42-ри набор, мобилизирани във връзка със стачката. Същия ден е издаден и указ за демобилизиране на офицерите от телеграфните и жп части. От 10 март 1920 г. се демобилизират и демилитаризират всички чи­новници, служещи и работници, мобилизирани и милитаризирани, съгласно „Инструкция…“-та за мерките, които трябва да се вземат в случай на стачка по железопътното и телеграфното ведомство, обявена с указ No 3 от 6 януари 1920 г.

Голямото число на арестувани и осъдени квалифицирани работници съз­дава сериозни проблеми за функционирането на железниците. Затова новото самостоятелно правителство на Стамболийски е принудено да ревизира мер­ките, взети по време стачката. На 21 юни 1920 г. Министерският съвет разрешава на министъра на железниците, пощите и телеграфите да задържи на служба осъдени от военнополевите съдилища негови служители.

На 28 юни 1920 г. правосъдният министър П. Радолов изпраща писмо до окръжните прокурори в Русе, Плевен и Пловдив с нареждане да се разпоредят осъдените железничари „да не се държат при положение да се пречи на движението на железниците“, каквото и да значи това. С тези нареждания започва връщане на осъдените на работа, но на групи, охранявани от полицейска стража.

Още в края на април 1920 г. комунистическата парламентарна група вна­ся предложение за амнистиране на всички уволнени, съдени и осъдени във връзка със стачката на железниците и телеграфите. По повод обсъждането на промени в закона за амнистията, в началото на юли  1920 г. опозицията остро поставя въпроса за необходимостта да се даде амнистия на участва­лите в стачката и осъдени от военнополевите съдилища. Правителството де­монстрира солидарност и по спешност е изготвен законопроект „за отлагане изпълненията на наказанията по извършените престъпления по повод демон­страциите и стачките, започнати от 24 декемврий  1919 г.“.

На 8 юли 1920 г. този законопроект е предложен за одобрение от депутатите. В мотивите му правителството оценява положително взетите мерки за прекратяване на стач­ката, но странно се дистанцира и прехвърля отговорността върху военнопо­левите съдилища, които едва ли не по собствена инициатива масово осъдили мобилизирани стачници, които не са се явили навреме на работа и обрекли семействата им да останат гладни на улицата. 

Сега държавата трябвало да прояви снизходителност и „да се смили над непослушните си синове“, но без да отива в крайностите на всеопрощението. Затова не се предвижда амнис­тия, а отлагане на изпълнението на наложените наказания за 3 години и ако през това време осъдените не се провинят, наказанията напълно се залича­ват. Законопроектът предвижда осъдените да могат да останат или да бъдат възстановени на работа. Той не се отнася само до онези, които са разрушава­ли или присвоявали държавни материали.

Законопроектът е критикуван от комунисти и социалисти, които се обявяват за пълна амнистия, която да не позволи на правителството да държи под контрол железничарите и телеграфо-пощенците, запазвайки правото си да изпълни наложените присъди. Те не отказват да подкрепят законопроекта, стига да бъде разширен. Такова стано­вище застъпват и демократите.

На 9 юли 1920 г. Народното събрание приема „Закон за отлагане на при­съдите по извършените престъпления по повод демонстрациите и стачките, започнати от 24 декември 1919 година“. В него е записано: „Отлага се изпъл­нението на присъдите, издадени или които ще се издадат против чиновници, държавни и други служещи, работници, помагачи на властта и други частни лица за престъпления, извършени в свръзка с демонстрациите на 24 декем­ври 1919 г. и последвалите стачки, борби, конфликти, публични събрания и избори, както и по повод мобилизацията с указ No 58 от 29 декември 1919 г. […]“.

В сравнение със законопроекта, законът е много по-широк, както по отношение на включените в него лица, така и на деянията. Макар и да не за­личава престъпленията, свързани с нарушаването на обществения ред и вът­решната сигурност, с него се отлага изпълнението на присъдите на лица от двете страни на барикадата, и то не само по повод на стачката, но и на всички политически борби и конфликти от края на 1919 и началото на 1920 г.

През декември 1920 г. Министерският съвет одобрява нови изменения в Закона за амнистията, приети от парламента на 12 април 1921 г. С тях се амнистират всички военни чинове, полицейски органи и техните помагачи, които при по­тушаване на стачката и последвалите я манифестации от 24 декември 1919 г. до 20 февруари 1920 г. са извършили престъпления без користна цел.

След като постига целта си и съставя самостоятелно правителство, БЗНС проявява пестеливо благородство към опонентите си отляво и благодарност към тези, които са му помогнали дори с цената на нарушаване на законите. Според комунистите и широките социалисти стачката е провокирана от правителството и е проява на самозащита от страна на трудещите се. Тя е изцяло икономическа, но управляващите я използват, за да предизвикат граж­данска война и прибягват до провокации –  взривяват мостове и електрически стълбове, разрушават жп линии и локомотиви, които се приписват на стачку­ващите.

Действията на правителството, предприети срещу стачкуващите, са обявени за антиконституционни, незаконни и терористични. Неговата победа комунистите определят като пирова, а своето поражение – като морална побе­да. Провалът на стачката те обясняват и с предателството на широките социа­листи и тяхното съглашателство с властта. С оглед на бъдещето комунистите правят един очакван извод, че стачката е показала „недостатъчността и без­силието на професионалната борба” и е разчистила пътя на „класовата рево­люционна борба за завладяването на политическата власт от пролетариата“.

Оценката на управляващите за стачката не е по-различна от тази за съби­тията на 24 – 25 декември 1919 г. Няколкократно министър-председателят и министрите от кабинета декларират, че със стачката комунистите са обявили война на държавата и тя е била принудена да вземе мерки за своята отбрана, да започне бой със своите вътрешни врагове и да справи с тях.

Още на 31 де­кември 1919 г. Стамболийски обявява: „Ние ще ви смажем“. Самата стачка управляващите разглеждат като политическо продължение на демонстрации­те и начало на опит за революция. Като доказателство за политическия харак­тер на стачката те посочват исканията за премахване на военното положение, цензурата и прекратяване на подкрепата за антиболшевиките. Правителство­то счита, че държавните служители нямат право да стачкуват и държавата има законовото право, по чл. 44 от Закона за чиновниците, да ги уволни.

Чиновни­ците искат да наложат, по израза на Стамболийски, „бюджетен болшевизъм“ и правителството използва случая, за да се отърве от ненужните „кърлежи“ и да прочисти „чиновническия плевел“. Освен това, стачката не е мирна – разграбва се оръжие, стреля се, разрушават се железопътни и се прекъсват те­леграфни линии, което оправдава извънредните мерки. Управляващите отказ­ват да водят преговори със стачните ръководства, защото преговори се водят преди обявяването на война и след нейния край. Те не се посвеняват открито да заявят, че преминават границата на закона, но в името на самосъхране­нието на държавата.

Според думите на вътрешния министър Ал. Димитров: „Когато вие [комунистите] излизате извън рамките на закона, когато вие прес­тавате да зачитате властта и нейните нареждания и поставяте вашите разби­рания и идеи над закона, позволете и на властта със същото това средство да ви отговори и тя да ви постави извън закона, и на нарушителя на законите да отговори с нарушение на законите“.

Като аргумент, оправдаващ действията им, управляващите посочват още, че стачката, освен че съсипва държавата и стопанството, улеснява домогванията на съседите и им дава възможност да нахлуят в страната под предлог, че се борят с болшевизма. Смазването на стачката е и сигнал към победителите, че в България няма да се допусне бол­шевизъм. Цялата „черна работа“ в това отношение е стоварена върху армията, която два месеца е на бойна нога, за да не допусне дерайлиране на държавната машина, докато настоящи и бъдещи машинисти изпробват възможностите си.

Опитът да се направи разграничение в това, кой е по-отговорен за смазване­то на стачката и да се оневинят Ал. Стамболийски и Р. Даскалов, които „не участваха непосредствено в организирането на разгрома й“, не се потвържда­ва от фактите, поне що се отнася до Стамболийски. Не само ръководство­то на БЗНС и управляващите Народна и Прогресивнолиберална партия, но и останалите извън конфликта политически сили като цяло застават зад прави­телствените действия. Радикалдемократите осъждат насилието и погазването на човешките свободи от двете страни, но са на мнение, че революция не бива да се допуска.

Лидерът на демократите Ал. Малинов определя стачката като пакостна за стопанството, за държавата и самите работници. Той защи­тава становището си от есента на 1918 г., че на насилията против държавата, „държавата има не само правото, но и длъжността да противопостави всички законни преси и репресии“ и тя не може да застане в евангелската позиция на непротивене на злото. Малинов не приема и поставянето на чиновниците в услуга на партийнополитически домогвания. Стамболовистът Н. Генадиев също оправдава мерките на властта.

В разгара на стачката, отново в нарушение на закона, са насрочени из­бори за окръжни съветници на 25 януари 1920 г. Това решение предизвиква недоумение сред гражданските и военните власти по места. Те вече са на­трупали опит по организиране и провеждане на избори в условия на военно положение, но не и при тотална забрана на всякакви публични прояви и блокирани комуникации. За указания военните началници се обръщат към Щаба на армията и Военносъдебната част.

Началникът на V дивизионна област, Русе, дори настоява Военното министерство да издейства решение на Ми­нистерския съвет за допускане на събрания, за да се произведат изборите при известни свободи, обезпечени от закона. Оказва се, че правителството цели точно обратното –  изборите да се проведат без каквито и да било политически прояви.

С телеграма No 385 от  17 януари 1920 г. до окръжните управители и околийските началници МВРНЗ абсолютно забранява всякакви публични събрания, манифестации, митинги и разпространяване на печатни възвания във връзка с изборите. Нарежда се спрямо нарушителите на горното разпо­реждане да се вземат най-строги мерки и да се предават на военносъдебните власти.  Тази заповед е препратена от Щаба на армията до началниците на гарнизони. По места военните власти вземат мерки за гарантиране на реда и спокойствието по време на изборите, които протичат спокойно. Само в Стара Загора, Радомир и Дупница са изпратени конни части, но тяхното използване не се налага, защото местната стража се оказва напълно достатъчна за обез­печаването на реда.

Изборните резултати показват значително увеличаване на позициите на БЗНС, който печели 305 800 гласа, или със  129 519 повече от парламентарните избори през август 1919 г. Само с 15 494 са се увеличили гласувалите за БКП, която получава 134 889 гласа.

При тези резултати още на 30 януари 1920 г. Ал. Стамболийски изготвя доклад до царя с искане за разпускане на XVIII ОНС и насрочване на нови избори. Мотивите, които той посочва са, че настоящото събрание не отговаря на народната воля, която в общинските и окръжните избори е дала предпочи­танията си за земеделците, че се е променила политическата обстановка след подписването на мира, преследването на виновниците за националната катас­трофа, борбата със стачкуващото чиновничество и със смутителите на реда.

Новите избори, особено след въвеждането на задължително гласуване, трябва да излъчат стабилно земеделско парламентарно мнозинство и самостоятелно правителство, които да проведат радикални реформи.

На 20 февруари царят издава указ за предсрочното разпускане на XVIII ОНС, а на 26 февруари с нов указ насрочва изборите за 28 март 1920 г.

Провеждането на парламентарни избори допълнително ангажира армия­та с проблеми на вътрешната политика още преди да бъдат снети отговорнос­тите й, свързани с транспортната стачка. Военните началници отново искат разяснения дали насрочването на изборите означава вдигане на военното по­ложение и дали могат да разрешават провеждането на агитационни събра­ния.

На 28 февруари 1920 г. в заповед на Щаба на армията до началниците на дивизионни области се уточнява, че военното положение не е вдигнато, но не се и изключва провеждането на събрания. За тяхното разрешаване начал­ниците трябва да се съобразяват с Окръжно No 1470 на МВРНЗ, според което занапред публичните събрания на закрито в градовете и на открито в селата са позволени. По този начин военните власти се натоварват със задачата да следят партиите да не провеждат открита агитация в градовете, което е в ус­луга на БЗНС, разчитащ на подкрепа, идваща от селското население.

Една  година  след  опита  за държавен  преврат  и  силово  завземане  на властта БЗНС, възползвайки се от общественото недоволство и „предимства­та“ на военното положение, поема чрез избори контрола върху управлението на страната, споделяйки го с част от старите партии. Във вътрешнополити­чески план, къде от външни, къде от чисто партийни съображения, действията му се насочват не към омиротворяване, а към раздухването на „огъня на раздора, взаимните гонения и отмъщения“. 

Първи в жаравата са хвърлени водачите и министрите от трите либерални партии, като  отговорността за тяхното „правилно“ наказване, освен на приетия закон-присъда, се поверя­ва на военнополевите и военните съдилища. След разчистването на част от конкуренцията вдясно усилията на управляващите се концентрират наляво – срещу комунистите  и социалдемократите. 

С  оправданието  „срещу болше­виките – по болшевишки“, целенасочено, с хъс и настървеност, те очакват и търсят конфликт, за да пречупят тяхното възходящо развитие в следвоен­ното политическо пространство. В това отношение се залага на армията и офицерството, забравят се старите конфликти, незаконната офицерска орга­низация и се започва с ласкателствата.

На армията се разчита да разработи предварително мерките, които да гарантират функционирането на държавата в условията на продължителен социален конфликт и да наложи волята на управляващите над протестиращите. Правителството се изправя пред вътреш­ната разколебаност на организираното и на неорганизираното офицерство, което отчита справедливостта на исканията на работничеството и счита, че управляващите трябва да предприемат не само силови мерки. 

Крайните и провокативни действия на комунистите на 24 и 25 декември и безсмисленото обявяване на обща политическа стачка на практика способстват за постига­не на единодействие между управляващите и войската. Последната не само поема отговорността за функционирането и охраната на железниците, по­щите, телеграфите, мините, но и за справянето с проявите на открита съп­ротива от страна на стачкуващите и на съмишлениците им в цялата страна.

Правителството отказва да търси споразумение и чрез заплахи и заповеди за употреба на оръжие насърчава силовите действия на армията срещу стачку­ващите. Тази негова безкомпромисност и твърдост се подкрепя и адмирира от ръководството на Военния съюз, убедено, че това е пътят за спасението на страната.

Така, след като нанася удар върху либералната коалиция отдясно и с помощта на армията се справя с опонентите си отляво, след като е конста­тирало анемията на традиционните партии, ръководството на БЗНС решава, че е настъпил моментът за слагане на край на коалиционните експерименти и за самостоятелно поемане на властта.

Проф. Веселин Янчев – катедра „История на България“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“;

 

No Responses

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.