АК-47 срещу М-16. Част 1

Кое е по-правилно – автомат или щурмова пушка?

Доста често хората се объркват в оръжейната терминология, смесвайки понятията автомат, автоматична пушка, щурмова пушка и т.н. «Автомат» е съветски термин, възприет и в България, който е въведен през 20-те години на XX век от командира на Висшата тактико-стрелкова школа за команден състав на РККА Николай Филатов. Филатов прилага названието „автомат“ към оръжейния образец на Владимир Фьодоров, който през 1916 г. нарича оръжейната си конструкция «пушка-картечница» (калибър 6,5×50 мм Арисака). На Запад обаче е възприет термина «щурмова пушка» – превод от немски език на Sturmgewehr.

Според руския оръжеен държавен стандарт терминът «автомат» се определя като «автоматична карабина», тоест компактно индивидуално автоматично ръчно оръжие с нарезна цев. Интересното е, че под това определение попадат не само оръжейните системи с промеждутъчен (между пистолетен и пушечен) патрон – като АК, немската G36 или американската М4, но и картечните пистолети, които според руския държавен стандарт се определят като «автомати, чиято конструкция е предвидена за стрелба с пристолетни патрони» (официалното наименование на картечния пистолет Шпагин, ППШ е «автомат обр. 1941 г.»).

Битката за Москва, февруари 1942 г. Съветски конен разузнавач въоръжен с ППШ.

Сега нека да се опитаме да направим разлика между пушката, карабината, картечния пистолет и автомата (според руската класификация):

  • Пушката е ръчно оръжие с нарезна цев.
  • Карабината е пушка със скъсена и облекчена конструкция.
  • Автоматът е карабина, с която може да се води автоматичен огън.
  • Картечният пистолет е автомат с пистолетен патрон.

Не винаги е възможно да се направи ясно разделение между пушка и карабина. Лесно е, ако карабината е създадена на базата на по-дълга пушка. Такъв е случаят с карабината Мосин образец 1944 г., която е създадена на основата на пушката Мосин образец 1891/30 г. А ако оръжието е създадено от нулата, тогава как да определим дали е пушка или карабина?

Например самозарядната карабина Симонов (СКС) има дължина на цевта 52 см, която е по-къса от цевите на съвременните пушки. В същото време американската пушка M16 (която в официалната американска класификация се нарича Rifle, Caliber 5.56 mm, M16) има цев с дължина само 50 см, а карабината M4 (създадена на основата на M16) е с цев от 37 см. Така според руския държавен оръжеен стандарт M4 категорично може да се счита за автомат, докато за M16 няма еднозначност.

Първоначално терминът «щурмова пушка» е въведен в широко обръщение от немците през 1944 г. Твърди се, че лично Хитлер измисля названието «sturmgewehr» (щурмова пушка) – така е наречено новото автоматично оръжие StG 44 с промеждутъчен патрон 7,9х33 мм. Въпреки че терминът «щурмова пушка» (нем. Sturmgewehr или англ. Assault rifle) носи пропагандистки смисъл, наименованието се утвърждава в редица страни, макар че не получава единно официално определение.

Обикновено ​​автоматичните пушки с промеждутъчни патрони неофициално се наричат щурмови пушки, но се срещат и прецеденти с официално използване на термина «Sturmgewehr» за автоматични пушки, използващи «пълноразмерни» мощни пушечни патрони – става дума за швейцарските Stgw.57 (SIG 510 с патрон 7.5×55) и австрийските Stg.58 (австрийски лицензионен вариант на FN FAL с патрон 7.62×51 NATO).

Няколко думи за StG 44

Германия стартира разработката на ръчно автоматично оръжие под промеждутъчен по мощност патрон (между пистолетен и пушечен) още преди избухването на Втората световна война – в средата на тридесетте години. През 1939 г. за нов основен боеприпас е избран междинният патрон 7,92×33 мм (7,92 мм Kurz), разработен от немската компания «Polte». През 1942 г. по поръчка на Службата за въоръжение на Сухопътните войски (Heereswaffenamt) две компании стартират разработката на оръжие за този патрон – «C.G. Haenel» и «Carl Walther GmbH».

В резултат на това са създадени два образци, първоначално класифицирани като автоматични карабини – (MaschinenKarabiner – автоматична карабина, MKb). Прототипът на «Валтер» е обозначен като MKb.42 (W), а образецът на «Хенел», разработен под ръководството на Хуго Шмайзер – Mkb.42 (H). (MaschinenKarabiner 42 (Haenel) — автоматична карабина образец 42-ра година на фирма «Хенел»)

MKb.42(H) с оптически прицел ZF-41

Въз основа на резултатите от изпитанията е решено да се разработи оръжейната конструкция на «Хенел», в която са направени съществени изменения, свързани основно с ударно-спусковия механизъм. Поради нежеланието на Хитлер да се стартира производството на нов клас оръжия, в началото на 1943 г. разработката се води под обозначението MP-43А (MaschinenPistole – картечен пистолет). През април 1943 г. е разработен образецът MP-43В. През лятото на същата година обозначението отново е променено – съответно на MP 43/1 и MP-43. Серийното производство на MP 43/1 стартира през юни 1943 г. и продължава до декември 1943 г., след което се отдава приоритет в производството на усъвършенствения MP-43 (със стъпаловидна цев). Общо са произведени около 14 хиляди MP 43/1.

MP-43 / MP-44 / Stg.44

Благодарение на Алберт Шпеер модернизираният MP-43 постъпва на въоръжение в 5-та СС танкова дивизия «Викинг», която провежда първите пълномащабни войскови изпитания на MP-43. Установено е, че новото оръжие се явява ефективен заместител на картечните пистолети и магазинни пушки, увеличава огневата мощ на пехотните части и намалява необходимостта от използването на ръчни картечници.

След като получава множество ласкави отзиви за оръжието от СС генерали и лично от Шпеер, Хитлер разпорежда да се стартира масово производство на МП-43 (краят на септември 1943 г.) и да се приеме на въоръжение в германската армия. До края на февруари 1944 г. са произведени общо 22 900 MP 43/1 и MP-43. На 6 април 1944 г. названието MP-43 е заменено с MP-44, а през октомври 1944 г. новото оръжие получава четвъртото си и окончателно име – «щурмова пушка», Sturmgewehr StG 44. Общото производство възлиза на 420 000–440 000 броя MP-43, MP-44 и StG-44. Освен «C.G. Haenel» в производството на StG-44 се включват и компаниите «Steyr-Daimler-Puch A.G.», «Erfurter Maschinenfabrik GmbH » (ERMA) и «Sauer & Sohn».

Битката за Ковел, пролетта на 1944 г. Панцергренадири от дивизия „Викинг“ въоръжени с щурмови пушки StG 44 и картечница MG 42. Зад тях се вижда „Пантера“.

Двете концепции

Съветският възглед

След края на Втората световна война възникват два коренно различни подхода по въпроса как трябва да се въоръжи пехотата. Първият от тях предполага въоръжаването на войските с картечница и самозарядна снайперска пушка с пушечен тип патрон, автомат, използващ специален промеждутъчен патрон и пистолет с отслабен патрон. Тази концепция, приета в Съветската армия, изхожда от необходимостта да се въоръжи основната част от войниците с универсален щурмови автомат. Идеята е да се води прицелен огън до 200-400 метра. Всички цели, отстоящи на по-голямо разстояние се поразяват от бронетехниката.

Този подход се обляга на идеята за масова армия в една глобална война, в която мобилизираните войници не умят да боравят с твърде сложни оръжия. На лидерите на страните от Третия свят също им допада този замисъл: партизаните (а и правителствените войски, които не са много по-различни от партизаните) биха могли да използват напълно предимствата на щурмовия автомат на оптимални за това оръжие дистанции, където по-малкия (отколкото при пушките) обхват на стрелба и групираност се компенсират от плътността на огъня.

Американският светоглед

Вторият подход предполага въоръжаването на войските с картечница и автоматична пушка под единен пушечен патрон, както и с картечен пистолет и пистолет.

Концепцията се основава на добре обучени войници, които с точна и бърза единична стрелба поразяват противника от далечна дистанция. В случай на сближаване с противника на малка дистанция оръжието (пушката) преминава на режим автоматичен огън. Екипажите на бойните машини и осигуряващата пехота са въоръжени с удобни за самозащита на къси разстояния картечни пистолети. Тази идея е реализирана в САЩ, НАТО-вски държави, както и редица страни от Третия свят.

Втората концепция претърпява сериозни промени през 60-70-те години на XX век, когато тези пушки – М14, FN FAL, G3, СЕТМЕ – са заменени с нови оръжия с калибър 5,56х45 мм. Причината е, че войните от 50-те и 60-те години носят до известна степен неочакван за западните стратези характер. Става дума за това, че на открита местност африканските и азиатските партизани не водят огневи бой от далечна дистанция, а веднага се приближават на близко отстояние, което им позволява да използват удобните за подобен вид бой картечни пистолети, които са щедро доставяни от СССР. Автоматичната пушка, когато е принудена да води стрелба в подобна ситуация, дава твърде ниска групираност на попаденията.

Например според официалната статистика на САЩ за войната във Виетнам, в огромното мнозинство от случаите огневият контакт възниква на дистанция до 25 метра. В същото време за един убит партизанин на Виетконг са изразходвани 50 000 патрона! Неслучайно символът на европейския наемник в Африка не е автоматичната пушка, а ефективният в близък бой картечен пистолет Узи.

Виетнам се превръща в «момент на истината» за американските военни, разкривайки всички проблеми на военната машина, включително и свързаните със стрелковото оръжие. Въпросът за приемането на въоръжение на щурмова пушка, която да бъде подобна по характеристики на АК-47, масово използван от виетнамските партизани, възниква с цялата си острота.

М16

Департаментът на отбраната на САЩ разполага точно с това, от което има нужда. Още в средата на 50-те години американският оръжейник Юджийн Стоунър, подпомогнат от Джордж Съливан, Артър Милър и Чарлс Дорчестър, разработва автоматичната пушка AR-10.

Леката, точна, с отлична ергономичност AR-10, под патрон 7.62х51 мм НАТО (.308 Winchester), е класирана в последния момент за участие в конкурс за подмяна на основното леко стрелково оръжие на американската армия – M1 Garand. Перспективите са отлични – оръжието е със сменяем пълнител с вместимост 20 патрона, с два режима на стрелба – единичен и автоматичен, с прицелна ефективна далекобойност 600 метра, но тук се намесва съдбата. По настояване на Съливан – собственик на компанията «Armalite» – главният инженер на компанията Юджийн Стоунър окомплектова тестовите пушки с леки композитни цеви, вместо обичайната стомана. Естествено, леката цев, която преди това не е подлагана на стандартни  тестове, не издържа на изпитанията – цевта се пръска на парчета след 5 564 изстрела.

Ранен модел на AR-10 с по-голям размер на пламегасителя/компенсатора.

Ето защо през 1957 г. на въоръжение в американската армия е приета тежката, неточна, архаична и с ниска ефективност на огъня (особено в близък бой) 7,62 мм автоматична пушка М14. Това не пречи да се организира дребносерийно производство на AR-10: в периода 1956-1960 г. са произведени около 10 000 пушки, като Нидерландия дори се сдобива с лиценз за производство на AR-10. Автоматичната пушка на Стоунър е приета на въоръжение в армиите на Судан и Португалия (произведени в Нидерландия от компанията „Artillerie Inrichtingen“), използвани са в Куба, Доминиканската република, Италия, Бирма, Мозамбик и др.

Само след дузина години се налага ново превъоръжаване на американската армия. Стоунър и Съливан взимат наистина революционно решение – щурмовата пушка трябва да е малокалибрена. Благодарение на това се появява АР-15, която трябва да осигурява по-голяма групираност при стрелба на редове, както и по-малка тежест на носимия запас от боеприпаси – малокалибреният  патрон тежи почти наполовина. Между другото, именно от творението на Юджийн Стоунър стартира световната тенденция за намаляване на калибъра, в резултат на което се ражда съветският АК-74. Въпреки че и до днес се водят спорове между привърженици и противници на малкия калибър, устойчивостта на тенденцията несъмнено потвърждава валидността на решението на американския оръжеен конструктор.

Новата щурмова пушка е с калибър 5.56х45 мм НАТО, вместимостта на пълнителя е увеличен (заради намаляването на калибъра на патрона), а за изработката на оръжието са използвани свръхлеки алуминиеви сплави, както и пластмаса, което я прави значително по-лека от АР-10.

През 1957 г. американската армия стартира конкурс за лека армейска пушка (LMR — Lightweight Military Rifle) с изискване за калибър 5,5-5,6 мм (0,22 дюйма), възможност за водене на единичен и автоматичен огън, 20-патронен пълнител, тегло с пълен пълнител не повече от 3 кг. и способност за пробиване на стандартна армейска каска от 500 м.

На конкурса участва и полуавтоматичната пушка AR-15 под патрон .223 Remington (5,56×45 мм), представена от «Armalite» (подразделение на корпорацията «Fairchild Engineering & Airplane Corp.»). Армейските изпитания се провеждат от 1958 г. във военните бази «Форт Бенинг» (основни изпитания) и «Форт Грили» (щатът Аляска, изпитания в арктически условия).

AR-15

Установени са следните недостатъци: необходими са по-съвършени прицелни приспособления, дават се указания за пълно препроектиране и замяна на затворната група предвид ниската надеждност на оръжието, бързото износване на детайлите и високия коефицент на засечки. Освен това патроните .223 калибър са счетени за неудовлетворяващи армейските потребности. За сметка на това военните подчертават следните положителни параметри на AR-15 – лекота на оръжието, добра балансираност и удобство при захвата на пушката в ръце, нисък откат, малка амплитуда на колебанията на цевта при водене на автоматична стрелба, висока групираност, плавност на спусъка.

През 1959 г. неудовлетворен от хода на разработката на AR-15 управителният съвет на «Fairchild Engineering & Airplane Corp.» решава да продаде всички права по производството ѝ на «Colt’s Manufacturing Company». Юджийн Стоунър напуска «Armalite» и започва да работи за «Колт». Още същата година «Колт» демонстрира AR-15 пред заместник-началника на щаба на ВВС на САЩ генерал Къртис Лемей. Впечатлен от демонстрационната стрелба Лемей изразява желание да се закупят 8 000 пушки AR-15 за Службата за сигурност към Стратегическото въздушно командване на ВВС на САЩ, които да подменят остарелите карабини M1 и M2.

Паралелно с ВВС, през 1962 г. Агенцията за перспективни изследователски проекти към Министерството на отбраната на САЩ (Advanced Research Projects Agency — ARPA) купува 1 000 пушки AR-15 от «Колт» и ги изпраща в Южен Виетнам за тестване в реални бойни условия. Тестовете показат, че по своята простота в експлоатацията и обслужването, ергономичност, тактическа функционалност и универсалност за полева и гарнизонно-караулна служба AR-15 няма равна на себе си. По отношение на точността на стрелбата с единични изстрели, живучест и надеждност AR-15 е сравнима само със самозарядната пушка M1 Garand.

През 1963 г. «Колт» се сдобива с контракт за доставка на 85 000 пушки за американската армия (с тях са въоръжени въздушно-десантните и десантно-щурмовите дивизии, както и частите със специално предназначение) под обозначението XM16E1, както и на 19 000 пушки за ВВС на САЩ под обозначението М16. Пушката M16 по нищо не се отличава от оригиналния образец AR-15 освен със съответната маркировка: Property of US Govt – собственост на правителството на САЩ). Пушката XM16E1 се различава от AR-15/M16 по наличието на дотиквач на затвора («forward assist»), във вид на голям бутон в дясната страна на цевната кутия.

През 1966 г. с ескалацията на войната във Виетнам и въвеждането на контингент от няколкостотин хиляди американски войници в страната, всички американски подразделения във Виетнам са въоръжени с новата пушка. Парадоксално е, но серийният образец на пушката, за разлика от тестовия прототип, се възприема като ненадеждно стрелково оръжие. На 28 февруари 1967 г. армията на САЩ официално приема на въоръжение пушката XM16E1 под обозначението «US Rifle, 5.56mm, M16A1».

Опитът с експлоатацията на пушките M16A1 от американските войски във Виетнам започва да дава първите печални резултати. Войниците наричат новата пушка «Mattel 16» (Mattel е производител на играчки и по-специално на куклите Барби) заради изобилието от пластмасови детайли по нея. Критиките и ропотът срещу лекото стрелково оръжие нарастват главоломно, което принуждава командващият американската групировка във Виетнам генерал Уилям Уестморланд да назначи комисия от технически специалисти, които да обобщат опита от бойното приложение на М16.

Американски пехотинец във Виетнам се опитва да извади заседнала гилза. Засечките се проявяват основно при режим на непрекъснат автоматичен огън.

Представителят на «Колт», който пристига във Виетнам за участие в експертизата резюмира: «Никога не съм виждал по-зле поддържано оръжие». Според него новобранците във Виетнам не полагат нужните грижи  за оръжието – почистване и смазване. В интерес на истината за това са си виновни от компанията «Колт», след като маркетинговият ѝ отдел пуска слуха, че М16 практически не изисква почистване и обслужване. В допълнение поради криворазбрани икономии американската армия не поръчва никакви комплекти за почистване на оръжието, в резултат на което войниците използват приспособленията за почистване от карабините М14.

Друга причина за отказите при произвеждане на изстрел на М16, които водят до значителни човешки загуби във Виетнам, е барутът. При създаването на патроните за M16 е използван барут тип IMR 4475 на компанията «Dupont», но отново армията на САЩ, от съображения за икономия, при производството на патрони използва стандартен барут WC 846, с който се снаражават патроните 7,62×51 mm НАТО. Този барут, за разлика от IMR, дава значително по-висок процент нагар, който се натрупва в газоотводната система, затворната група и цевната кутия на пушката M16.

Комбинацията от отказа от хромиране на затворната група и цевния канал, плюс влажния климат на Югоизточна Азия (корозия и чувствителност към кал) води до бързо запушване на механизмите на пушките с последващи откази при произвеждане на изстрел, което често се изразява в засядане на изстреляната гилза в патронника.

Ситауцията е била толкова катастрофална, че се твърди, че в някои от американските подразделенията във Виетнам до 30% от личния състав биха могли да притежават неизправно оръжие, което в условия на война е твърде опасно. В резултат се взимат срочни мерки за усъвършенстване на автоматичното оръжие.

Първо, барутът в патроните е заменен с «по-чист», който отлага по-малко нагар. Второ, затворната група, патронникът и цевният канал вече се хромират, което повишава корозионната устойчивост на детайлите и улеснява почистването им. На трето място, спешно са закупени комплекти за почистване на оръжие, а в кадровите части стартира мащабна програма за обучение на войниците с акцент почистването и грижите за личното оръжие. В рамките на тази програма са създадени широко известните илюстрирани инструкции под формата на комикси относно грижата за оръжието. През 1970 г. щатните 20-патронни пълнители се заменят с 30-патронни, за да може М16 да се изравни по този показател със съветския «Калашников».

„Отнасяй се към своето оръжие, като към дама“ – това е страница от илюстрираното ръководство, което се появява заедно с експлоатацията на M16A1 през 1967 г.

И досега мнозина ветерани от Виетнам са убедени, че за смъртта на техните другари е виновно оръжието им, което засича в най-неподходящия момент.

АК-47

Историята на появата на автомат «Калашников» започва през 1943 г., когато на Волховския фронт съветските войски пленяват първите образци немски автоматични карабини MKb.42 (H) под промеждутъчен патрон 7.92×33. През лятото на 1943 г. на съвещание в Народния комисариат по отбраната относно резултатите от проучването на трофейното немско оръжие и американската карабина М1 (доставяна по програмата «Ленд-лийз») е взето решение за необходимостта от спешна разработка на собствено стрелково оръжие с промеждутъчен патрон, което би осигурило на пехотата възможност за ефективно водене на огън на разстояние от около 400 метра, което е над възможностите на съществуващите картечни-пистолети.

Разработването на новото оръжие стартира със създаването на нов патрон. Патронът е разработен от оръжейниците Семин и Елизаров в Опитно-конструкторско бюро -44, гилзата е с бутилковидна форма с дължина 41 мм и се снаражава с островърх куршум с калибър 7,62 мм и тегло 8 грама с оловен сърдечник. Разработката на оръжия за новия патрон започва в няколко направления – лека картечница, автомат, самозарядна карабина и карабина с ръчно презареждане.

В средата на 1944 г. тестовата комисия решава усилията на конструкторските бюра да се насочат към по-нататъшното усъвършенстване на автомат, разработен от Алексей Судаев, който получава индекса АС-44. Въз основа на резултатите от модернизацията на АС-44 е решено да бъде произведена малка серия, след което да се проведат войскови изпитания. Тестовете се провеждат през пролетта и лятото на 1945 г. в Групата съветски войски в Германия, както и в редица части на територията на СССР. Общият опит от изпитанията е счетен за положителен, но военните твърдо настояват за намаляване на масата на автомата. В резултат на това е решено да се проведат нови тестове в началото на 1946 г.

АС-44 – произведена е експериментална партида от 600 броя.

Судаев не успява да усъвършенства своя автомат, тъй като умира, но на сцената се появява старши сержант Калашников. След като е ранен през 1942 г., по време на възстановяването си той разработва опитен образец на картечен пистолет, в резултат на което е изпратен да продължи службата си в Научно-изпитателния полигон за стрелково и минохвъргачно въоръжение в град Щурово, недалеч от Москва. Калашников първо разработва лека картечница под пушечен патрон (през 1943 г.), а след това и самозарядна карабина под нов промеждутъчен патрон (през 1945 г.), в чиято конструкция несъмнено се забелязва влиянието на американската пушка M1 Garand.

В началото на 1946 г. след скоропостижната смърт на Судаев към конкурса за новото стрелково оръжие е допуснат и проектът на Калашников, създаден на базата на самозарядната карабина – автомат АК-46. Комисията отсъжда второ място на неговия АК-46, на първо място е класиран автомат АР-46 на полковник Николай Рукавишников, а третата позиция се заема от автомат АБ-5 на капитан Анатолий Баришев.

През ноември 1946 г. проектът на Калашников, заедно с други модели, е одобрен за производството на опитни образци, а самият конструктор е командирован в град Ковров в завод № 2 за контролиране на непосредственото  производство на тестовите автомати. Първият автомат «Калашников», известен като АК-46, се отличава с автоматика с кратък ход на разположеното над цевта газово бутало и въртящ се затвор от тип Гарандовски. Освен това автоматът има конструкция с разглобяваща се цевна кутия и отделно разположени предпазител и превключвател между режимите на огън от лявата страна на оръжието.

През декември 1946 г. автоматът на Калашников АК-46 е допуснат до изпитания, където основните му конкуренти са вече автоматът на Алексей Булкин АВ-46 и автоматът на Александър Дементиев АД-46.

На втория кръг от тестове комисията обявява, че АК-46 не притежава нужните качества за по-нататъшно усъвършенстване. Въпреки това решение, Калашников, с подкрепата на редица членове от изпитната комисия, успява да се сдобие с преразглеждане на решението и получава одобрение за по-нататъшна модернизация на своя автомат.

Завръщайки се в Ковров, Калашников решава да преработи радикално своята оръжейна конструкция, в което активно му помага оръжейният конструктор Алексей Зайцев. В резултат на следващия кръг от тестове е представен фактически изцяло нов автомат – АК-47, който има минимална прилика с AK-46. За сметка на това в максимална степен са отчетени забележките и препоръките на изпитната комисия.

Тук вече се налага да добавим още една версия, която битува сред мнозина любители на историята. Как така Калашников успява за толкова кратко време да представи абсолютно нов образец автомат пред изпитната комисия. Именно липсата на приемственост между АК-46 и АК-47 се подлага на сериозни нападки от страна на немалко критици. Тук на преден план излиза Хуго Шмайзер, който по това време работи заедно с група немски оръжейници в качеството им на военнопленници в един от центровете на съветската оръжейна индустрия Ижевск. Шмайзер работи над проект, който обединява в себе си множество заимствания от съществуващите по това време най-добри образци автоматично стрелково оръжие – включително и StG 44. Съществуващите хипотези твърдят, че именно ижевският автомат на Хуго Шмайзер е представен от Калашников пред изпитната комисия през 1947 г.

Ижевск, СССР, 1951 г. Хуго Шмайзер (седналият от ляво надясно) заедно с немски инженери-оръжейници и техните съпруги.

На следващия тестови кръг, проведен през януари 1947 г., са представени три автоматични карабини – леко обновените образци на Дементиев и Булкин и както казахме изцяло новият автомат на Калашников АК-47.

АК-47, произведен в периода 1947-1949 г.

Според резултатите от тестовете нито един образец не удовлетворява напълно тактико-техническите изисквания. Автоматът на Калашников, като най-надежден от трите образци, демонстрира недостатъчна групираност на попаденията, а единственият автомат, който напълно удовлетворява изискванията за групираност – ТКБ-415 на Булкин, показва проблеми с надеждността и живучестта на редица детайли.

На заседание на изпитната комисия въз основа на резултатите от поредния етап на тестовете е взето решение да се препоръча автоматът на Калашников АК-47 за войскови изпитания като най-надежден от трите образци, а що се отнася до условието за привеждането на стрелковото оръжие към изискването за групираност на попаденията, то е отложено за неопределено време. В крайна сметка съветските военни решават, че е по-добре в близко бъдеще да имат на въоръжение надежден и не толкова точен автомат, отколкото незнайно кога да се сдобият с едновременно надеждно и точно стрелково оръжие.

Решено е производството на новите автомати да се организира в оръжейния завод в Ижевск. В средата на 1948 г. са произведени първите автомати, а в края на 1949 г. въз основа на резултатите от войсковите изпитания новият автомат е приет на въоръжение в Съветската армия в два варианта под обозначенията «7,62 мм автомат Калашников АК» и «7,62 мм автомат Калашников със сгъваем приклад АКС» (за въздушно-десантните войски).

Очаквайте Част 2, в която ще ви запознаем детайлно с тактико-техническите характеристики на АК-47 и М-16.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.